Преди всичко, държа да отбележа, че не съм епидемиолог или медицинско лице, просто използвам информацията от медиите за вируса да дам пример за това как работят комплексните системи и да се възползвам от възможността да науча нещо за поведението им и как да навигираме в тези ситуации. Използвам примера за да илюстрирам теорията.
Kогато говорим за разпространението на вирус като Корона вируса, очевидно говорим за комплексна система, и то за една от най-големите и комплексни системи, с които вероятно ще ни се налага да взаимодействаме, а именно – целия свят и глобалното общество. В предишната си статия писах по въпроса за това какво са комплексните системи, ако се чудите защо я определям така.
Бързото и рязко разпространение на този вирус е една тенденция на системата, която наблюдаваме през последните месеци и която бихме искали да променим. За тенденциите на разпространение на вируса и няколко симулации, които демонстрират подходите, които ще опиша по-долу, погледнете тук. Аз няма да задълбавам в моделите, а в принципите за системна промяна, защото те са това, което може да ни даде идея как да променяме комплексните системи.
Разпространението на вируса има поведение типично за комплексните системи:
- управлявано е от ясни и сравнително прости правила – взаимодействието между болен и здрав човек е основната причина за предаването на вируса. Ако заразен човек има близко физическо взаимодействие със здрав, най-вероятно ще му предаде вируса.
- има огромна доза непредвидимост поради голямото количество взаимодействия между хората и движението на хората в пространството – изключително трудно е да се предвиди къде и кога ще се предаде и развие заразата.
- много от причинно-следствените връзки могат да бъдат забелязани в ретроспектива – често е лесно да се проследи от къде и от кого се е разпространила болестта в момента, в който вече се наблюдават нови случаи, но е трудно да се предвиди накъде ще се развие.
Всички тези характеристики ни помагат да определим, че става дума за комплексен проблем, а не например сложен или хаотичен. При сложен проблем експертите биха могли с голяма вероятност да предвидят например, че Италия ще е следващото голямо огнище на болестта, а това е ефект, който никой не очакваше (но при последващи анализи, може да изглежда очевидно).
Ако проблемът беше хаотичен, разпространението на болестта щеше да е напълно произволно и непроследимо и дори в последствие нямаше да можем да открием никакви зависимости между появата на нови случаи.
Системите обаче еволюират от едно състояние в друго и не е изключено да се окажем в система на хаос, ако ситуацията се развива без да можем да я променим.
Прочетете повече за видовете системи тук.
Статията ми за това как да третираме проблеми в различните видове системи още не е публикувана, но с тази ще адресирам и без друго най-актуалния въпрос:
Какво правим когато искаме да променим поведението на комплексна система?
В случая, какво правим когато искаме да ограничим разпространението на COVID-19?
Теорията за промяна на комплексните системи ни съветва да използваме итеративен процес с три фази – действие – усещане – реакция.
Процесът е итеративен, защото този подход се повтаря многократно, постоянно и на много нива – индивидуално, обществено, глобално. Любимите ми примери за това са когато танцуваме с някого и когато водим диалог.
Когато танцуваме с някого постоянно правим стъпки и движения, усещаме реакцията на другия, както и музиката, пространството около нас, другите хора наоколо и после определяме кое ще е следващото движение, което ще направим. Тези действия се случват постоянно и почти едновременно и продължават безспирно докато не спрем да танцуваме.
Подобно е при воденето на разговор, там фазите са малко по-ясно разграничени, например – задаваме въпрос, усещаме и наблюдаваме реакцията и отговора и после формулираме следващата си реплика. Всички сме забелязвали кога това не работи добре – например по време на интервю, когато интервюиращият има списък от въпроси, които е решен да зададе и не слуша отговорите на интервюирания.
При комплексните системи е ключово да следваме ръководни принципи, вместо правила или стриктни ограничения, такива които ни помагат да “танцуваме” за да продължи да се движи системата. Понякога в комплексните системи е ключово да се поставят граници на възможния риск, извън които е недопустимо да се излиза. И тези принципи и правила трябва да се прилагат на различни нива от системата.
Да видим примерите с така актуалния корона вирус.
Първа стратегия – пълен контрол
Очевидна и високо ефективна стратегия за предотвратяване на разпространението му е донякъде това, което се случи в Китай и Италия – пълно блокиране на държавата, висока степен на контрол, прекъсване на всякаква дейност, която не е съществена за оцеляването на обществото, централизирани действия за справяне с проблема.
Тази стратегия има своите предимства – бързо установяване на контрол над заразата, централизирано действие, сравнително бърз ефект, плюс безспорните положителни ефекти за околната среда, когато индустрията на държава като Китай спре да работи за месец. Този подход е изключително ефективен в краткосрочен план когато сме в състояние на хаос, тоест, когато системата е близко до абсолютна непредвидимост. За съжаление, този подход си има своите недостатъци, защото, както казахме, проблемът е част от по-голяма система.
Проблемите породени от този подход варират от ограничението на свободата на хората, до срив на икономиката, невъзможност за хората да развият имунитет, психически последствия за много хора, загуба на съществен доход за тези, които работят в сферата на услугите, паника, създаване на огромна зависимост от решенията на централизираното управление, което може в дългосрочен план да се окаже преминаване в абсолютно тоталитарно управление, дори когато вече не е необходимо.
В състоянието на Италия и някои части на Китай, този подход вероятно е бил единствената възможност за ограничаване на заразата и вече виждаме, че в Китай дава ефект. Когато ситуацията клони към хаос, бързите и категорични действия са необходими, но приложими за кратко време. Ако се приложат в неподходяща среда или за твърде дълго, контролът може да има също толкова разрушителни последствия колкото хаосът.
Равносметката от социалните и икономически последствия от това, предстои.
Дали и България е тръгнала по този път?
Втора стратегия – пълна свобода
Другата крайност би била пълната липса на реакция – всеки е свободен да прави каквото си иска, няма ограничения, няма информация, всеки се справя по единично (това, бих казала, би следвало да е реакция на общество, което вярва на 100% в идеологията на либертарианството).
Този подход се активира също когато обществото няма достатъчно доверие в управлението и правителството, тогава вместо да се спазват правилата, хорат гледат себе си и свойте нужди. Това е елемент, който също може да доведе до опразване на магазините и социална изолация.
Това, засега не изглежда да е подхода, в никоя от засегнатите държави, но можем да си представим последствията от това – пълен срив на здравната система, още по-активно презапасяване, саморазправа, кой знае?
При всички положения, екстремното приложение на свободата и контрола може да доведе до социална разруха.
Трета стратегия – адаптивност и итеративност
Да видим какво се случва по средата между тези крайности. Имаме принципи и правила, които управляват системата, но те се променят и адаптират в зависимост от това как се развива системата. При тази стратегия е ключово да имаме цялостен поглед върху системата и потенциалните възможни развития в дългосрочен план и възможните ефекти върху различни части от системата.
За корона вируса има установени принципи и практики, които да ограничат разпространението на заразата (така наречените евристики) – неща като това да си мием ръцете, да не си пипаме лицето, да ограничим контактите и да избягваме места с много хора и близък контакт с болни. Пълна карантина се прилага само за хората, които показват симптоми.
Евристиките са изключително ключови за навигирането в комплексни системи без да ги блокират.
Това са принципи и практики, които трябва да бъдат приложени както на лично, така и на колективно ниво – всеки носи отговорност за себе си, но и на публични и работни места тези практики трябва да бъдат внедрени активно с актуална информация и социално въздействие.
Това означава, че няма контрол над това кой кога си мие ръцете, няма наложени глоби за това ако се докаже, че не съм си измила ръцете, но има достатъчно информация за нуждата, целите и прилагането на тази практика. Контролът се упражнява на индивидуално ниво, както и на между личностно – хората си напомнят едни на други, дават си обратна връзка, ако забележат, че някой очевидно не прилага практиката, обсъжда се индивидуалната и личната полза от прилагането на тези практики.
Причината този подход да работи е, че такива практики, макар и не толкова ефективни, колкото пълния контрол, създават известна свобода на действие и е вероятно всички да могат да ги приложат и да имат мотивация да го направят, защото са необходими за всеобщото благо.
Пример за евристики, които са високо ефективни в комплексна система (макар и там да има наложена глоба) са правилата за движение по пътищата. И те не са перфектни и не предотвратяват грешки и инциденти на 100% но със сигурност повишават нивото на безопасност на движението.
Тези принципи и практики, очевидно, не са достатъчни за да се разреши напълно проблемът. Какво друго е нужно?
Една от другите широко разпространени мерки е забраната на събития събиращи определено количество хора на едно място. Тези мерки са по-крайни, защото също имат ефект на икономиката, но не блокират обществото напълно. Тук статистиката и математиката могат да ни помогнат с модели да изчислим каква е вероятността за разпространение на заразата при събития и събрания с определен размер и да ограничим събитията до определен брой хора. Н
Всички тези мерки предотвратяват разпространението на болестта, но не разрешават фундаментално проблемите, които тя поражда, затова в комплексни системи имаме нужда и от пространство за иновация. В случая на пълно блокиране на държавата се блокира и възможността за иновация и възникване на нови решения. Когато всички са принудени да си стоят вкъщи или да третират болни и работят само по съществени жизнени процеси, никой няма психологически или физически капацитет да търси решения.
Иновацията се ражда от поне известно чувство за комфорт и сигурност, от състояние на надежда, че има решение и че предстои по-добро бъдеще. Иновацията се ражда в рамка и посока, но все пак при известно количество свобода.
За щастие, хората са изключително умели в импровизирането когато са им поставени граници и новите ограничения пораждат нови решения – в Италия хорат възраждат кварталните общости чрез музика, в България изведнъж се оказа, че електронно образование може да се въведе за броени дни, в други държави се оказва, че внезапно има ресурси за здравеопазването, които до скоро не са били достъпни.
Множество въпроси, възникват за обществото поради промените провокирани от разпространението на корона вируса:
- Как бихме могли да третираме CONVID-19?
- Как бихме могли да създадем ваксина или обществен имунитет?
- Как бихме могли да се справим със социалната изолация, която глобалната пандемия поражда?
- Как бихме могли да предотвратим подобни пандемии в бъдеще?
- Как бихме могли да подобрим здравната си система?
- Какви социални решения са необходими за едно общество съществуващо след CONVID-19 кризата?
- Какво научаваме за същността на работата, ученето, консумацията, бизнеса, в ситуацията на CONVID-19?
- Какво научаваме за капацитета на обществото ни да съществува с по-малко пътуване, по-малко забавления, по-малко продукти?
- Как бихме могли да създадем нови възможности за хората пострадали икономически от ефектите на пандемията?
- Кои са новите възможности за дигитализиране на работата, образованието, бизнеса?
- Кои са нещата, които наистина ценим като общество и като личности, които сме преоткрили по време на пандемията?
Вероятно има още много, много въпроси, за които аз не се сещам, затова, напишете ми коментар с вашите въпроси!
Някои интересни въпроси повдига Бил Гейтс още преди 5 години, сега имаме още по-голяма мотивация да ги адресираме и много по-ясна представа от възможните последствия, ако не ги адресираме. Ако всички са заключени вкъщи, кой ще създава решения?
Това, което искам да кажа за комплексните системи е, че всички тези въпроси и много други ще са част от живота ни в следващите години и тяхното адресиране изисква достатъчно свобода да изследваме и експериментираме и то възможно най-скоро, въпреки ограниченията и принципите, които са необходими за ограничаването на разпространението на вируса.
Именно в изследването на тези въпроси имаме нужда от стратегията на действие – усещане – реакция, и то на локално ниво. Тази стратегия се изразява във формулирането на малки локални експерименти, ограничени от принципите и практиките за безопасност на обществото като цяло, но достатъчно свободни да ни позволят да усетим потенциалния ефект върху системата.
Пример за такъв експеримент е как можем да провеждаме големи срещи и конференци онлайн, как можем да преподаваме онлайн, и разбира се, как можем да лекуваме и създадем ваксина за болестта.
Ключовото за иновацията и експериментите е, че хората не са иновативни, когато са уплашени. В момента, в който се създаде състояние на паника, хората минават в състояние на оцеляване и спират да генерират идеи, а новите идеи и малките експерименти са именно това, което ще ни помогне да се възстановим от блокажа, който поражда CONVID-19.
Затова, моята покана към всички е да запазим спокойствие, да спазваме принципите и да търсим новите възможности да творим в създалата се ситуация.